8. март ..

Няма нищо лошо в това да се чества ден на жената. Колкото и да мрънкотим, ние мъжете не можем без жена до нас. А тези които могат, просто не са мъже.
Всичко до тук е много хубаво..
Обаче..
Вчера, като всеки себе уважаващ се мъж, излязох да купя цветя.. Направи ми впИчИтление още докато се предвижвах към мястото с най-голяма концентрация на цветя, че има задръствания и адски много гневни шофьори.
Както и да е. След известно време и количество нерви похабени в задръстванията предстоеше ми паркиране в района на "цветятааа".
Естествено не бях единственият. Всеки беше нащрек...
И ето!!!
Из от някъде задни светлини весело засвяткаха в седмомартенският сумрак и това бе началото! Начало, като че ли дадено от невидим и ням секундант.
Голф двойката потегля... Мястото е вече свободно, а демократичните закони биват прегазени от теа на които Маугли се подчинява до пълнолетие.
Гуми пищят. Стоп светлини яростно присвяткват. Ръце се мятат из зад кормилните уредби.
О чудо!
От някъде, един абсолютно ошашкан от цялата тая ситуация дядо с бяла форд фиеста спира по средата и започва да се оглежда като комунист на разпит.
Това е моят шанс.
Успявам да паркирам седанът си след ругатни и стотици маневри на място където в обикновен ден нямаше да вярвам, че ще успея.
Сега съм обект на омраза, зависти радиоактивно зяпане. Нищо ново под слънцето...
Тръгвам да се лутам измежду сергийките, а там премръзнали жени продават цветя, с ледено отношение към утрешният си празник.
Тълпата.. О тълпата...  Побесняла, бушува и се разлива страшно, като море по време на Януарска буря.
Викове! Крясъци!
Дявол да го вземе, все едно по радиоточката (Тонмайстор) ся обявили ядрена зима и  БЧК раздава безплатен хляб !
Настъпват ме. Бутат ме.
Нямам цвете в ръцете си => съм нищожество.
"Ха аз те изпреварих глупако!" се чете в погледите без да съм кой знае колко проницателен.
Вземам два карамфила, един за колежката и един за любимият образ. Обръщам се. Тръгвам си.
С огромна радост и прогресираща лекота усещам как целият тоа миш-маш от чувства и коравосърдечие, разбъркан с крива лопата се превръща в спомен.
Вървейки към колата си, най- умишлено избрам две глухи и сиви улички. По- дълг маршрут ама  привлекателно по- спокоен. Пешеходствайки се замислех как всеки приема другият за състезател, който трябва да бъде прегазен, унищожен.... И изведнъж!
С периферното си зрение мярвам едно малко магазинче с цветя. Толкова хубаво и подредено, и шарено,че чак се спрях с моите два карамфила в ръка. До това магазинче пък кафене. На всяка от масите по едно мини лале в едни мънички вазички.
 Продавачите в цветарницата- млади момче и момиче с усмивки до ушите.
Отпред- опашка от клиенти, като че ли войници в строй и под равнис.
"Иехееее.." неусетно се изплъзна измежду зъбите ми..
Сякаш топлината от клечките, на малката кибритопродавачка беше в гърдите ми.. В този момент на пълно умиление, мина някакъв "образ" и каза: "Аве ей! Тука е мн. по- скъпо".
Мигом войската от клиенти се пръсна на посоки.
Стоях втрещен.
Явно наистина клечки кибрит са стоплили душата ми за миг, а последната тъкмо изгасна оставяйки спомен за изгорени, ама не пръсти, а надежди .

П.П. Карамфилите бяха с по 25 ст. по скъпи, но бяха с по хубави панделки..